Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2008 10:28 - Любими поети
Автор: usmiwka Категория: Хоби   
Прочетен: 9930 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 31.01.2011 15:23


Валери Петров
из..."Сбогом, тате!", 1972

6.
Сега ми остават моменти заснети.
Усмихнат. Намръщен. Вкъщи. Навън.
А скоро навярно и тези портрети
ще станат мъгляви, подобни на сън.

Тъй както са сън онез стари, в позлата
с печат от Лозана и тон пожълтял
(тук - заедно с мама, прегърнал брезата;
там - сам, със цигулка и в лунички цял),

да, сън и то смешен. Но модите днешни
не ще ли събуждат насмешка след век; 
а щом като всичките моди са смешни,
дали не е смешен изобщо човек,

дали не е смешно това, че живее
и литва след туй като сухо листо,
че люби, разлюбва, скърби и се смее
на тази земя, без да знае защо?...


Павел Матев

***
Притъмня. Заваля. И натрупа.
Девствен сняг. Тишина. Белота.
Белотата е антискука.
Тишината - антисуета.

Девствен сняг. Без следи и без знаци.
Прекратени пътеки. Покой.
И светът е зарит под калпаци:
хора, къщи, върби, водопой...

Няма възраст. А само време.
Неподвижно, заспало в снега.
И на времето посветени,
не познаваме вече тъга.


***
Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна -
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!


***
Признание

Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.

Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.

Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.


***
В тайната родина на поетите
свободата чува своя глас.
Те са самородните планети,
независими от земна власт.

Може би от Бога просветлени
в притаен загадъчен олтар -
те създават своите вселени
във един-единствен екземпляр.

***
ЛЮБОВ - МАГИЧЕСКА РЕАЛНОСТ
Любов - магическа реалност,
неоскърбени светове,
в които жадно и нормално
сърцето-чудо ни зове.

То търси истина и милост,
и в синкавия полуздрач
се смесват най-необяснимо
очакван смях с нечакан плач.

И веят в тръпните дървета
нехайни, неми ветрове.
А в странен климат по полето
цъфтят заветни цветове.

Най-често във предсънно време
дъжд люляков ще зароси.
Там чуваш честни обяснения
и още вярваш на сълзи.

И накипяла правда има
във жеста, в трепета, в гласа:
или отчаян ще заминеш,
или ще вършиш чудеса.

***
Ти отмина. Ти отмина. Ти отмина.
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима...
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега като яребица
се заобажда.
И една ароматна тъга почна лекичко
да те възражда.
Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи,
само сянката мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах каква, ах каква синева!
Синева сме забравили
някога тука.
Синева, синева...

***
Кой ни буди във утрото
и зове нежността
под небе изумрудено
към щастливи места?
Над пътеки кръстосани
светли сенки вървят
и обличат във розово
и деня, и нощта.

Ветровете затичани
грабват тези слова.
Ние с теб се обичаме.
И разбрали това -
разцъфтели акации
покрай пътя шумят.
И със цветните знаци
ни венчава денят.

Топли думи, изпуснати
като птици в гори,
се отронват от устните
вдъхновени, добри.
Над пътеки кръстосани
светли сенки вървят
и обличат във розово
и деня, и нощта.

***
Къде си

Изплъзващата се следа
отчаяна потъна в бяло...
Една невярна свобода,
наречена от нас раздяла,
запълва всичко. Мрат звезди.
Изчезват есенните шарки.
Мълчат вечерните води
изпод оголените арки.
И бели мигове горят.
И лунен въздух се разлива
над изоставения път...
Къде си?
Беше ли щастлива?
Умопомръкващата степ
ме вика тая късна вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Там, дето думите ни спят,
в неозвучените полета,
където птиците мълчат,
защото не мълчи сърцето...
И аз се движа - слаб и сам -
подир съдбата си човешка.
И вече чувствувам и знам,
че тази свобода е тежка.
.......................................................................
 

***
Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!

Шели

РАЗКАЗВАЙ
Разказвай, за всичко разказвай...

Аз искам да мина по всяка
пътечка в леса дълбок,
където си бродил от малък.
Да глътна от всеки поток,
във който си устни потапял.
Да вдъхна от всеки цвят,
упивал гърдите ти жадни.
Да вляза във твоя свят.

Разказвай... Аз искам да мина
през всеки твой прежен ден.
Да бъда със теб и тогава,
когато си бил без мен.

Блага Димитрова

ЛЮБОВ

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в разцъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!


Елисавета Багряна

Paris at night

Три клечки кибрит – една подир друга запалени
в мрака.
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.

Жак Превер
Превод Веселин Ханчев

***
...................................................
Станка Пенчева

Остави ме най-после сама!

Цял ден вървиш след мене –
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама –
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа – в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи –
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми…

А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
"Къде си?
Не ме оставяй сама!"

***

Искам да те имам целия:
Да са мои
Всичките двадесет и четири часа
В твоето денонощие;
Аз да срещам първия ти поглед
Сутринта;
Мен да парят със възторг и страх
Мислите, пред друга неизречени;
Да въставам срещу твойта упоритост –
И като след бой да се предам
На победителя.
Искам да те имам целия:
Все едно
Дали си винаги със мене,
Все едно дали се срещаме набързо, в кратък миг
(като облаци в безкрайното небе,
от чието срещане светкавица се ражда),
все едно –
стига, като се погледнем,
да се видим чак до дън душа;
и като сме така далече,
че съм цялата тъга и пустота –
да те нося в себе си
като сърце туптящо
и да знам,
че си изпълнен с мен
като със слънце;
и когато ме целунеш
с устни сухи и горещи –
да се завърти вселената
и да изгоря на пепел.

Много ли те искам?
- По-малко не мога.
...........................

Пабло Неруда
Не забравяй да бъдеш щастлив
 

Умира бавно този…
който не пътува,
който не чете
и не слуша музика,
който не открива
очарование в себе си.

Умира бавно този…
който разрушава
себелюбието си,
който отказва помощта,
който не търси разнообразие.

Умира бавно този…
който се превръща
в роб на навика,
минавайки всеки ден
по същите пътеки,
който не рискува
да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.

Умира бавно този…
който бяга от страстта
и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.

Умира бавно този…
който не променя живота си,
когато е недоволен от работата
или любовта си,
който не рискува сигурността
за неизвестното,
за да преследва една мечта,
който не се решава поне веднъж в живота си
да избяга от мъдрите съвети.

Не умирай бавно… Живей днес!
Рискувай днес! Действай днес!
Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!


http://www.love-poetry-of-the-world.com/black-love-poetry.html


.......................................................

Людмил Янков

imageimageimageimage

image
Снимка: Immortal

Людмил Стойов Янков

***
Не се страхувам от смъртта
на любовта тревогата и мъката
и злобата узнах.

В стремеж към невъзможното
изгубих равновесието си...
Избрах планината за бягство от хората,
понеже ги обичам идеални...

Заместих най-човешкото с първичната природа,
Защото мразя посредствеността.
Ограбих сърцата на на най-близките ми
те отвърнаха със страхотни мъки.
Избягах от приятелите си -
само най-добрите ме настигнаха и спасиха.

Чуках на десетки врати.
някои от тях ме изведоха
зад границата на човешкото съжаление
и високо над хорската омраза.
Опознах себе си и затворих пътищата
към сърцето си.
Искам да открия низките тайни на хората,
за да приютя бягството на унизените.
Трябва ми твърдост,
за да държа челото си изправено.
Трябва ми топлина,
за да сгрея ръцете на обречените.
Трябват ми пропасти, за да хвърля в тях
късовете камък в сърцето си.
Трябват ми пещери, за да затворя завинаги


бездушните каменни приказки,

които човешките думи капка по капка
са трупали.
ИСКАМ ДА СЕ ПРЕРОДЯ В БЛЯСКАВ ЛЕДЕН ВРЪХ...
ЗАВИНАГИ!


***

Искам да ти изпея една тъжна песен:
песента за краткия живот на човека,
за хилядите изгреви и залези,
които, заслепени, не виждаме,
увлечени в гонитбата на недостижимото.
За хилядите мигове на щастие,
крехки искри в тъмната нощ,
от които се пазим да не изгорим.
За златния пясък, който завинаги
изтича между пръстите ни
в очакване на безценния камък,
превърнал се във въглен в горещите ни длани.
Прощавам ти, макар че съм зъл...
Заради това, което ми даде,
макар че много повече ми взе.
Прощавам ти, защото не можем без пристан
в краткия живот, прелитащ през света.
Прощавам ти, понеже нямам смелостта
да те забравя.
Защото мога да преживея всичко ...
но никога отначало ...
Затова искам да ти изпея една тъжна песен,
песен за краткия човешки живот,
слънчев отблясък по леденото сърце
на някой вечен връх.

***

“Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме,

да се стремим наспокойни и търсещи

и отново да преоткриваме себе си в очите

на бащите, децата и приятелите.

Имаме нужда от върхове,

за да се спускаме и да узнаваме

отново цената на скъпите ни неща.

С трепет се вслушвам в тишината на утрото.

Търся със сърцето си песента на стария

домашен познайник - славея. Изпълва ме тъга

по нещо нужно и неуловимо, търсено и непреживяно,

намирано и отново загубвано

в разпокъсаните човешки

нощи и дни ... "

Търся истина

Най-човешката истина
искам да открия…
Планината от вълшебен кристал
съм готов да разбия…
Лете да замръзвам,
да изгарям в зима -
в броените ми нощи
дали ще я има?
С колене изранени, със сълзите момчешки,
или е слънчев блясък
във зениците детски?

В нищожното ни време
отнейде се завръща,
помита или гради
живот нов, дом и къща.
На дланите корави,
в мечтите ни лудешки -
истината е тук -
на тоя свят човешки.
А може би я няма?
Как искам да го зная!
Страхувам се да я открия
Чак със смъртта…накрая… 

 

ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА

Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!...
Носи я винаги напред - в ръката,
възкръсвай: ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата!
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира, и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата...

НЕ ПИТАЙ ЗА ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!... 

* * *
Защо не искаш
да слезеш
дори и стъпало
от изгнилия подиум?...
Защо ти е пиедестал
за ешафода
на бъдещето?
Защо не погледнеш
в себе си,
за да видиш наоколо?...
Обърни се назад,
за да видиш пред себе си!...

Всеки трябва да изживее една лавина

Беше загинал човекът,
който най-малко беше предизвикал природата.
Не е справедлива съдбата...
Винаги измират най-добрите,
замръзват най-горещите сърца
и изгарят най-хладните умове.
Защо остават винаги тези,
които нямат нищо пред себе си?
Защо загиват най-хубавите
и най-чистите приятели?
И след тебе остава само един
противоречив спомен
за може би ненужна смърт,
а би могъл да оставиш път,
мост, къща, гора и езера...
Да оставиш къща или вяра,
мост или легенда, път или спомен
за едно изгоряло от жажда сърце!

Никой не трябва
да живее напразно на тази земя!

* * *
НЕ МОЖЕШ
нищо да видиш,
когато не искаш да видиш...
НЕ МОЖЕШ
да чуеш това,
което не искаш да чуеш...
НЕ МОЖЕШ
да вярваш в това,
в което не искаш да вярваш...
И ДА ОБИЧАШ
не можеш това,
което не искаш...

 

1984 год.

“Това ли е пътеката, натам ли да вървим, как да останем човеци, и да оставим по-добри човеци след себе си? Затова ще се страхуваме цял живот. И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението, не в примирението и консумирането на създаденото. Ще търсим пътя напред, към бъдещето, с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто”

"... Непрекъснато се питам: кое ни движи нагоре, кое ни тласка към зловещите бляскави ледници? Защо гоним приоблачните зъбери, избирайки трудния ход срещу гравитацията? Само мечтите ли ни карат да пристъпваме инстинктите в поредната крачка към светлината, към бъдещето - най-бялото, което съществува...
Крачим от черното към бялото, там, където всичко е сиво. Чисто бялото не съществува - то само се ражда, както се ражда снегът високо в сивите облаци. Тъмно черно никой не е видял, защото то попива сивите погледи. Може би бялото е светлосивото, а черното е тъмносивото...? Затова и земята е сивокафява, а небето - сивосиньо, снегът е сивобял, дърветата са сивозелени, дори слънцето е сивочервено...
А хората са само сиви, сиви, повече или по-малко, като в еволюцията са оцелели най-сивите, понеже се сливат най-надеждно със сивата околна среда. Затова човеците се стремят към светлите снегове в панините. Там по-лесно ги забелязват на светлия фон на ледовете. Но тогава, лишени от защитния си основно сив цвят, те загиват под сивия поток от думии и погледи, насочени да възстановят баланса, да тушират контраста между тъмното и светлото сиво, да предпазят несвикналите на много светлина сетива. И отново всичко става нормално, тоест равно сиво... Оцелелите наричат това "възстановена хармония".
Понякога някои се разбунтуват и тръгват към най-светлосивото, към бъдещето на хората. Само мечтите могат да бъдат бели. А те искат смели мисли и чисти сърца! Искат приятелски ръце и светли, кристални души..."

"Пътят до там води през пропасти и хребети, през студ и зной, омраза и любов. По този път изпитваме цената на най-дребните неща. Глъктата студена вода, филията хляб, добрата дума и дълго чакан слънчев лъч... Свикнли сме да ги имаме и да не ги ценим. Затуй и лесно губим приятелите си, не обичаме неизвестното и дръзкото, потръпваме, преди да изречем истината пред всички. Планината ни учи на много неща. Там човек не може да избяга от себе си, не може да се прикрие от собствените си очи. Има един връх и много пропасти. Тръгваме винаги към върха, винаги напред, винаги нагоре, дори и с риск да се сринем в бездните. Това е стремежът към височината, това е жажда и непримиримост, а не бягство от себе си или света около нас.
На нас ни трябват върхове, за да доказваме, че можем. Трабват ни отвесни стени, за да сме хора, вървящи нагоре. Алпинистите казват: "Където има воля, там има и път!" Там създаваме отношението си към света, узнаваме истините в живота, усещаме верния вкус на житейските дреболии...
... И когато се научим да не гледаме в краката си, а само напред, значи сме преодолели дребното и недостойното в себе си. Тогава върхът е заслужено възнаграждение за извисения човешки дух.
...
... Да, Планината. Там отношенията между човеците се избистрят като планински извор.

... Питаха ме дали се страхувам... Винаги съм изпитвал страх. Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете...? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните си. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт... "Живей докато умреш" - беше написал някой. Да, но как?... Ето, тук е страхът. Не от смъртта, а от "вярната посока".... Това ли е пътеката, натам ли да вървим, как да останем човеци и да оставим по-добри човеци след себе си? Затова ще се страхуваме цял живот. И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението, не в примирението и консумирането на създаденото. Ще търсим пътя напред, към бъдещето, с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто."

"Хубаво е с приятелите. Какво би представлявал алпинизмът без тях? Просто не би съществувал..."

"Човек губи цял живот по нещо. Не е жалко, ча накрая ще загуби и живота си, стига да запази вярата в смисъла на това, което прави всеки ден."


е роден на 11 август 1953 год. в Перник. През 1982 год. изкачва северната стена на връх матерхорн, а в 1983 - връх Айгер. Покорява Гросглокнер - два пъти по тура "Палавичини" в Австрийските Алпи, както и стени в Доломитите - връх Чивета - по тура "Филип флам", връх Чима Овест, връх Чима Пиколисима - по туровете на Касин, връх Мармолада, връх Елбрус в Кавказ, откъдето прави първото спускане на българин със ски; в Памир - върховете Ленин, Комунизъм, Корженевска ...

Участник в експедициите "Лхоце 81", "Еверест 84", където с невероятна скорост изкачва от 7170 м до кота 8500 м, преодолявайки 1330 метра денивелация на "един дъх", за да окаже помощ на Христо Проданов. В многогодишната история за покоряване на Еверест няма подобен пример на човешка саможертва и героизъм. Носител на най-престижните държавни отличия и медали, на международната награда "Ферплей", "Спорт, етика, мъжество" на в. "Спорт" ...

Публикува свои стихове и разкази във в. "Литературен фронт", в. "Пулс", в. "Труд". През 1987 год. получава наградата за публицистика на в. "Пулс", а в 1988 год. става лауреат за литература за книгата си "Мечта отвъд долините". След смъртта му излиза стихосбирката "Гранитна вода" и публицистичната му книга "Стената".

Загива на 17 април 1988 год. под връх Камилата в Рила.

---------------




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Трогнат съм, че си сложила моя сн...
21.09.2008 00:56
Трогнат съм, че си сложила моя снимка. Нека паметта на този човек живее вечно!!
цитирай
2. анонимен - Heel lifts
27.10.2012 12:49
<a href=http://getsmarq.com/index.php?do=/blog/14003/shoe-lifts-become-tall-using-heel-lifts-look-taller-having-heel-lifts/>mens shoe lifts </a> insoles for leg length discrepancies should only be utilized following consultation with an appropriate healthcare practitioner
<a href="http://www.agmnet.com.br/index.php?do=/blog/3641/the-perfect-leg-lengthening-workout-routines/">shoe lifts</a>
http://www.penpalglobal.com/index.php?do=/blog/14320/heel-lifts-and-modern-individuals/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: usmiwka
Категория: Хоби
Прочетен: 175244
Постинги: 30
Коментари: 53
Гласове: 435
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031